Аз и бай Алчо вървяхме по пътеката. Първият в мое лице мислеше за някакви мъгляви начини за сглобяване на фабула, вторият пък се беше телепортирал духом в един от многото възможни невъзможни светове, в който той върви начело на група млади настръхнали и зачервени поетеси, всичко на всичко сто парчета. Не щеш ли, насреща им бай Кайо и бай Стив. Бай Кайо каза, че бил забравил защо точно е излязъл от къщи, затова просто бил тръгнал в посока на последното населено място, което пробляснало в астралната му памет като „ретенция номер незапомнен“, но пък за сметка на това твърдеше, че носи бутилка вино, в случай, че срещне Червената шапчица и тя носи на баба си само каменните аки на хан Аспарух, откраднати от Националната лаборатория за артефакти и превърнати форми. Бай Стив се подпираше на вълшебен чадър с вграден механизъм за изстрелване на солети, готов да услужи с него на бай Кайо в случай на непредвидени обстоятелства.
Всъщност до аутопсия не се стигна, а пък бай Кайо и бай Стив се превърнаха в нещо като птицечовка с брада и чадър и отплуваха в неразлъчно и неслято състояние, като каквото трето ни се бяха явили, в потайните води на бистришката река. Бай Алчо беше яко, ама суперяко фрустриран, и при въпроса: „Дали отново ще четем сред поетесите в стогласний хор?“ изграчи грозно и зловещо: „Nevermore!”. И, както се казва при всеки финал, това беше то. По-зле даже от историите на моя съученик Любо Чушката, който настояваше колко умно е кучето му с аргумента: „Вързах го на входа значи, чушко, и два часа ме нема, а то седи и ме чака...“. Край.
